Шпори и нагайки

Posted on April 9, 2011


 

Шпори

Шпората (от немското Sporn) се закрепва с каишка за горната част на петата на ботуша и се състои от дъгица, шенкел и шиповидно топче. Те служат за усилване действието на шенкела и за по-фино и прецизно управление на коня.

Този елемент от екипировката на ездача има многовековна история и е обвит със своеобразна романтика. Историците смятат, че появата на шпорите може да се отнесе към V в. пр. н.е. Най-древните образци са открити при погребение на воин в Словения. По тези места живеели племената на венетите.

Конете им били известни в древността и били пренесени в Спарта и Сицилия. Възможно е келтите, които са древен народ, обитаващ през V-І век пр.н.е. територията на Западна Европа, да се взели от венетите обичая да се носят шпори. От келтите шпорите се пренесли към германците, иберийците и праславяните.

Най-старите шпори в Русия датират от ХІ в. През това време в Киевска Русия са се появили множество конни княжески дружини. Тогава шпорите се наричали “острогами” и наистина имали вид на острие, шип, прикрепен към метална пластина или към дъгицата.

Шпорите с колелца вместо с шипове дължат своята поява на средновековната конница с нейните обемисти седла и тежки доспехи. Рицарската стойка карала ездача да държи краката си изправени и далече от хълбоците на коня. На рицарите били необходими шпори с дълги шипове с колелца във формата на звездички.

Този вид шпори с някои промени и усъвършенствания били използвани в западноевропейската кавалерия през XVII в.

В Русия през това време забравили за шпорите. Войните от местната конница, следвайки обичаите на източните народи, подканяли конете с камшик от плетени ремъци. Но в началото на XVIII в. при регулярното организиране на конни полкове от Петър І, шпорите отново влезли в екипировката на ездача и били наричани по немски маниер – шпори.

През XVI-XVII в. шпорите, които стотици години украсявали ботушите на рицарите, станали знак за благороднически и дворянски произход и известност.

Силата на въздействие на шпорите зависи от дължината на шипа и вида на острието.

По-рано се използвали шпори с назъбен шип и дълъг шенкел, а в днешно време е разрешено използването само на такива шпори, които не нараняват хълбоците на конете, например с гладко топче, прикрепено на шипа.

Спортните шпори, без топче накрая на шенкеля, се наричали гардкроти.

Шпори не са необходими на начинаещия ездач.

Шпори се използват в класическите видове конен спор. Например при впрягането действията на ездача трябва да останат абсолютно незабелязани за страничния наблюдател, затова усилвайки действието на юздите чрез използването на мундщучно удило вместо обикновено транзелно, съответно ще усилят и шенкела на шпорите.

Във всички случаи шпорите трябва да се използват много внимателно като това най-вече се отнася за начинаещия ездач. Не трябва да се забравя, че шпорите са допълнително средство за управление на коня, а не метод за наказание или грубо подчинение на животните на своята воля. Ако шенкелът няма достатъчно сила, то трябва да се развива шенкелът, а не да се слагат шпори. Тяхното грубо и неумело използване не само наранява коня, правейки го стегнат, невъзприемчив към команди, подавани от шенкела или пък обратно го прави “зашпорен”, прекалено нервно реагиращ дори и на минимално докосване на шенкела към хълбоците, което може да го травмира.

В днешно време е разрешено използването само на такива видове шпори, които не нанасят травми на конете, което предполага, че те не травмират животното при правилното и умело използване.

Нагайка

Нагайката представлява гъвкава пръчка с дължина от 70 (за преодоляване на препятствия) до 130 см (за дресиране, тази дължина позволява да се достигнат задните части на коня, без да се изпускат поводите). Използва се като помощно средство за управление на коня.

Нагайките се различават според материала, от който са направени – кожа, пластмаса, синтетична връв, гъвкавост, разпределение на теглото. (тежкотоварни дръжки).

Колкото по-тежка е пръчката, толкова по-лесно е нагайката да работи без напрежение, тъй като ездачът я държи за центъра на тежестта, а в такова положение нагайката пружинира и може да се използва, без да се правят широки движения с ръката. Колкото по-равномерна е тежестта, толкова по-правилен е ударът.

Ако на коня се качват с нагайка тя се държи в лявата ръка. Конят обаче не трябва да вижда нагайката, защото още от самото начало той ще се страхува от нея. Седейки на коня нагайката се държи в дясната ръка спусната надолу.

Използва се за ускоряване на движението на коня или за преминаването му към бърз алюр, ако въздействието на шенкела е недостатъчно, когато се яздят непригодни за езда или болни коне, когато те не се подчиняват и омекват.

В повечето случаи е нужно само леко потупване или просто докосване с нагайката по крупата на коня. За много коне пък е напълно достатъчно усещането, че ездачът държи нагайка в ръката си. Конят може да се удря с нагайка само по крупата или по гърба, или пък да се имитира хватка на шенкела, като се докосва хълбока веднага зад опаса. Ударите по рамената, шията, още повече по ушите, са напълно недопустими. Строго се забранява проявата на жестокост или биенето на коня. Ездач, който бие коня, се отстранява от състезания. Той дори може да бъде лишен от спортни звания и от възможността за по-нататъшно общуване с конете. По-добре е обаче да се мине без нагайка Това най-добре го е казал миналия век авторът на знаменитата книга „Основи на обездката и на ездата” англичанинът Джеймс Филис”. Веднъж седнал на седлото – камшикът долу. Истинският ездач се нуждае от шенкел и поводи. Лошият – от камшик”