Дивите коне на Намиб

Posted on April 7, 2011


Грациозните създания са стремителни и плашливи. Техните очертания, сякаш мълниеносно нахвърляни от умел график върху платното на намибийското небе, изглеждат призрачни и тайнствени. Това е едва ли не мираж в мрачната пустиня Намиб, в която базалтът и вездесъщите пясъчници са нагорещени до червено. Но миражът е колкото реален, толкова и трудно уловим. За да види човек със собствените си очи едно от чудесата на Намибия, дивите коне, обитаващи пустинята недалеч от пътя към пристанището Людериц, трябва съзнателно да се подложи на многочасова засада под изпепеляващото слънце край изкуствения водопой на пустинните коне. Освен отломките от застинала лава от отдавна утихналия вулкан Дик Вилем, на стотици километри наоколо няма нищо освен безкрайна камениста долина и човек просто няма къде да се скрие от зоркото око на жребците от „разузнавателния патрул“ на табуна.

Дивите коне на Намиб обитават там, където най-малко можеш да ги очакваш: около изконното царство на антилопите или чакалите, привикнали към крайно оскъдните източници на вода и почти пълната липса на храна. Не случайно за дивите, по-точно подивелите коне на Намиб, дълго време не знаел почти никой извън пределите на забранената зона, където добива диаманти компанията „Де Бийрс“.

Според една версия „вината“ за появата на тези коне е на Първата световна война, която засегнала и тези забравени от Бога краища. По това време тук пристигнали немски конни охранителни отряди, които защитавали шахтите и немските колонисти от набезите на коренните жители. По-нататък мненията на историците се разделят – едни смятат, че докараните за немските военни патрули породисти рисаци са се разбягали още щом били стоварени от парахода в Людериц. Романтиците са уверени, че голяма роля е изиграл известният чудак немският барон Ханс Хайнрих фон Волф, който се прославил в Намибия, тогава германска Югозападна Африка, с построяването на причудливия замък Дувизиб. Той и до днес се издига самотно в изгубените подножия на хребета Шварцранд на границата с пустинята. Мълвата твърди, че ексцентричният барон докарал от Европа чистокръвни коне за военните патрули, които охранявали и двата извора, Харуб и Аус – единствени на обширна безводна територия. Когато през 1914 г. избухнала войната и фон Волф се отправил на фронта, където загинал, около 300 обитатели на конюшнята в Дувусиб били оставени на произвола на съдбата.

Както и да е, но днес в Намиб съществува една от малкото останали на планетата популации от диви коне, макар и да става дума за подивели животни. От времето на еоцена, когато преди 55 милиона години волните предци на Пегас тъпчели високите треви на Европа, Азия, Африка и Америка, са останали изключително малко диви конски общности. От тях отделен вид е бил конят на Пржевалски, а Equus caballus, обикновеният кон, бил поголовно одомашнен най-късно преди около пет хилядолетия.

Но примерът с намибийското завръщане на конете към дивата природа показва, че животните не са изгубили окончателно инстинкта си за свобода. Пред конете в тази част на Африка не били препятствие дори екстремалните условия в пустинята Намиб: зловеща комбинация от изяден от времето и слънцето чакъл, пясъчни острови, бодлив и кристален от прекаленото съдържание на кварц пясък, прашни варовикови скали и гранитни плочи. Обикновено пустиня се нарича местност, където темповете на изпаряване на водата са два пъти по-високи от равнището на валежите. В Намиб превишаването е не два, а 200 пъти. Рядък късмет е година с 40 мм валежи, а иначе тук може да се чака дъжд и десет, и петдесет години. Рядка трева расте само там, където още не изчезват гъстите мъгли, идващи от охладения от Бенгелското течение Атлантически океан. Влага може да се извлича само от мъглите или утринната роса.

Разбира се, конете не са гущери, за да ближат капките роса от камъните, и години наред те оцелявали в Намиб за сметка на природните извори в Аус и Харуб. След като те пресъхнали, животът на конете в пустинята се запазва само благодарение на изкуствения водопой, съоръжен от диамантената компания „Де Бийрс“. Сега той се поддържа от служителите в националния парк „Намиб-Науклюфт“, заемащ територията на предишната забранена зона. Така оцелели тези животни, които успели да се приспособят към суровите условия. Тези, които могли да се задоволят с диета от суха твърда трева и бодливи клонки. За цял ден около седем килограма – порцион за пони. Конете са принудени почти през цялото време да прекарват в отчаяно търсене на храна. Ето защо те спят почти два пъти по-малко, около четири часа, почти не галопират, съхранявайки енергия за издирване на прехрана и за изнурителните преходи от един извор към друг, придвижвайки се бавно, за да пестят силите си. В резултат подивелите коне на Намиб установили, според местните еколози, рекорд на Гинес, издържайки без вода до четири денонощия поред. Местната растителност е толкова оскъдна, че те нерядко повторно консумират собствения си изсушен тор – там остават повече хранителни вещества. Изменил се безусловно и външният вид на оцелелите в пустинята коне – те станали по-суховати и по-дългокраки.

Днес подивелите намибийски коне не биха могли да оцелеят без помощта на човека. Служителите в парка постоянно пълнят с вода техния бетонен водопой, в най-трудните периоди им разхвърлят сено, което е толкова скъпо в Намибия, че се продава на килограм. Ето защо мнозина са против изкуственото поддържане на популацията от коне в пустинята, където, честно казано, не им е мястото. Други смятат, че тези същества просто се опитват да оцелеят в своята историческа родина. Та нали палеонтолозите са установили, че преди около пет милиона години в пределите на днешната пустиня Намиб, която била топло тропическо море и неговите брегове, обитавали подобните на коне същества, наречени хипариани.

Автор: Владимир Йонев
Източник: сп. „Езда”